Минавайки, се спирам пред един магазин за дрехи, с желанието да се подновя. Поглеждам се в огледалото, но не виждам отражението си. Къде съм? Раздвижвам ръката си – отсреща виждам само ръкава на палтото. Поклащам глава, но отражение – няма. Къде съм аз самия – просто не съществувам сред живите твари. Влизам в магазина, за да разбера от собственика историята на това странно огледало. Заговарям го, но не получавам никакъв отговор. Обръщам се към всеки човек, когото видя и няма никакво съмнение – бях загубил душата си. Опитвам да си спомня... Когато съм я загубил, къде ли съм бил. Бях вкъщи, видях болния си син и жена си, която ридаеше до него, но за тях, аз сякаш не съществувах. Може би това значи, че съм бил изчезнал от по-рано.
Часът е 12. До съдебното заседание има по-малко от час. Моля те, Боже, трябва да намеря душата си бързо, иначе ще загубя сина си, а пари за лечението му нямам. Страх ме е. Преравям. Търся. Търся навсякъде по улиците. Питам - отговори няма. Виждам малък магазин с надпис: „Душепродавница”. Може пък точно тук да намеря душата си. Слизам по стълбите, озовавайки се пред вратата. Посреща ме елегантен мъж и ме кани да вляза... Слава Богу, това бе първия човек, който забелязваше съществуването ми, откакто бях изчезнал. Е, значи нещата тръгват на добре. Елегантният мъж се усмихна, показвайки снежнобелите си кучешки зъби и каза:
Удивих се на казаното. Отвърнах:
Колебаех се озадачен. Побягвайки, излязох от магазина, задъхан от умора и страх. Нямах представа, че недрагоценните душици са толкова скъпи и то под такава форма... Най-важното сега бе да се добера до заседанието, а после да се прибера при болния си син.
Часовете се изнизваха, но аз бях загубил представа за тях, в търсене на вкъщи. Вече всичко вървеше както трябва – дадох показания и получих парите си. Но проблемът бе, че не намирах дома си. Изглежда проблемите ми нямат край. Проверих всяко кътче в града. Градът, който чувствах така непознат, че не можех да намеря в него собствения си дом.
Забелязвам заведение с надпис: „Духовни напитки”. Въпреки че никога преди не съм го посещавал, усещам силно привличане към него. Има нещо скрито, нещо, което ме тегли към това място. Дали заради приглушените светлини, или заради приспивната музика, която се носи отвътре? Не съм сигурен нито в едното, нито в другото, но знам, че името е онова, което ме привлече. Усещам духа си отслабнал и имам нужда от нещо, което да го подкрепи. Слизам по стълбите и влизам вътре. Посреща ме елегантно момиче, което имам чувството, че познавам. „Срещали ли сме се преди?”, питам. Момичето се усмихна очарователно, показвайки снежнобелите си кучешки зъби, и отвърна: „Не те ли видях днес в душепродавницата, където ти дадох тази скъпоценна душа?”. След това ме придърпа към себе си и добави: „Което е загубено веднъж, никога не ще се върне!”.
Езикът в устата ми се заплита и успявам да произнеса само едно огромно, червено „НЕ!”.
Жена ми уверено разтриса раменете ми, шепнейки с понижен глас: „Моля те, недей да крещиш така в съня си, иначе ще събудиш малкия, а не вярвам да е дремнал дори мъничко”.
Превод от арабски:
De Profundis
Но въпреки чистотата, въпреки радостта от срещата с души, които не познават лъжа; въпреки всичко, усещам вътре в себе си една празна сцена със скъсани завеси и китари с угаснал поглед… Въпреки всичко усещам пепелта, пепелта в моето гърло, сълзата, която мъж не е виждал преди…
***
Сняг... сняг… Преспи сняг… Поколения сняг…И аз – под снега… Ще имаш ли смелост? Ще можеш ли да разровиш над мен гроба от сняг… Ще имаш ли смелост да ме видиш такава, каквато съм, да ме обичаш такава, каквато съм… Жена от пепел, която търси възкресение в гърдите ти? Гърдите ти – такива, за каквито мечтая – пласт от жарава, която оставя следи от безмълвие над голи извивки… Ти… Сняг… Сняг… Ще имаш ли смелост?
***
Копнея, копнея да отпътувам далече – ръката ти да ми бъде кораб, миглите ти – платна. Но ти си като вятъра, който мога да срещна само на ръба на гола планина в студена, мрачна нощ.
А аз … аз… Девойче с пламнали страни, жена от кипящо вино… Накъде?
***
